НЕДЕЛЯ  СИРОПУСНА

Братя и сестри,

В навечерието на Великия пост, Св.Църква предлага на вниманието ни спасителния за душата ни спомен за изгонването на Адам от Рая. Стихирите, молитвите, канона – цялото богослужебно последование изобразява незаличимата тъга свързана с това изгнанничество. Нашият праотец Адам стои пред вратите на рая дълбоко опечален и пролива горки сълзи на разкаяние. Но той не се отчаял. В неговата скръб личи ясното и осъзнато разкаяние за това,  което е извършил. Затова Човеколюбивият Господ милостиво по­глед­нал на Адамовото покаяние, дошъл на земята, избавил, очис­тил и обновил неговата душа, като му дарил във възкресението нов, изключително  благодатен живот в рая. Такова дълбоко и спаси­телно значение за Адам имал споменът за изгубения рай и съжа­лението за греха. 

Подобно на това, покайното припомняне за изгу­бе­ната благодат, дарена ни от Господа в купела на Св.Кръщение и изпра­щана ни в Св. Причащение може да предизвика същото духовно-спасително влияние върху нас. Ние трябва да си изясним, какво прогонва от нас благодатния живот в Христос и коя е причината за безбройните скърби, тъга и самата смърт. Разбира се причината се крие в престъпването на Божията воля и Господните заповеди. Някога грехът лишил праотецът ни Адам от рая, а днес също така ни лишава от благодатния живот в Христа, лишава ни от вечното блаженство. Най-напред чрез греха злопаметство, а после и чрез греха на тщеславието и гордостта.

Нищо не е по-противно от злопаметството. Царството Божие е царство на мира и смирението, царство на единодушието и братската любов. Може ли да бъде приет в това Царство гордия и злопаметен човек? – Разбира се, че не! Ето защо, в навечерието на молитвения и спасителен подвиг на Великия пост, в Своето Евангелие, Спасителят още веднъж настойчиво ни напомня, че освобождението от греховете ни, зависи от самите нас. Какъв ще бъде Божия Съд над нас, зависи от самите нас.  Всичките ни духовни подвизи - честото ходене в храма да участваме в моли­твата, старателния пост, изповядването на греховете – всичко това ще бъде угодно пред Господ Бог и ще ни издейства от Всевишния пълна прошка само тогава, когато ние започнем да живеем в мир и любов с другите. Когато прогоним от сърцето си всяка вражда, злоба и лукавство. „Защото, ако простите на човеците съгрешенията им (т.е техните прегрешения спрямо вас), и вам ще прости Небесния ви Отец” (Мт. 6:14). „По такъв начин – казва Св.Йоан Златоуст, - Спасителят прави така, че ти, провинилия се, сам да бъдеш съдия над себе си, като все едно ти говори: Какъвто съд произнесеш над себе си, такъв ще е и Моят съд над тебе. Ако простиш на брата си, то и аз ще ти сторя същото благодеяние, макар и Моето благодеяние в действителност да е несравнимо по-важно от твоето. Ти прощаваш на другия защото и сам се нуждаеш от прошка, а Бог прощава, без да има някаква потребност от това. Ти прощаваш на брата си, а Бог на слугата Си. Ти си виновен за много грехове, а Бог е безгрешен.” „Ако пък не простите на човеците съгрешенията им, - казва Господ, - то и вашия Отец няма да прости съгрешенията ви” (Мт.6:15). Нищо не ни уподобява на Бога така, както състоянието ни, когато прощаваме на хората за злините, с които са ни наранили. В желанието си, да се освободим от многото ни и големи грехове, Бог ни е предложил кратък, лек и удобен път. Защото какъв ли пък труд представлява това, да простиш на оскърбилия те? Не прощаването, но злопамет­ството и поддържането на вражда е съпроводено с труд. Напротив – да се освободиш от гнева е не само лесно, но същевременно ти дарява голяма радост и спокойствие.

Самото ни причастяване със светото тяло и кръв на Христос, единствено тогава ще ни бъде „за опрощение на греховете, за изцеление и здраве на душата и тялото за живот вечен”, когато пристъпим към светите тайни с умиротворени сърца, изпълнени с любов към ближния. Чуйте как веднъж Св.Йоан Златоуст настав­лявал своето антиохйско паство: „От далеч ви казвам с висок глас: Никой, който счита, че има врагове, да не пристъпва към Св.Трапеза и да не приема тялото Господне. Пристъпващия към Св.тайнство не трябва да има врагове!... Ако искаш да пристъпиш – първом се примири и тогава пристъпвай към светинята. Към брата си никога не подхранвай в сърцето си злоба, но ако пък се случи по някаква причина такова сърдечно смущение, то нека да бъде единствено до вечерта и да не продължава повече”. Казано е: „Слънцето да ви незалязва гневни” (Еф.4:26).

Нека не бъдем безгрижни в делото на собственото ни спасение, но да се постараем и направим всичко възможно, да започнем подвига на Великия пост и пристъпим към Св.Причастие, без наличието на врагове. Назидателен пример в изпълнение на Христовата заповед за примирение с ближния, е житието на пре­подобни Тит презвитер Печерски. Този подвижник имал в същия Киеово-Печерски манастир свой приятел – монах Евагрий, в сан дякон. Няколко години те живеели по между си в такава  голяма дружба, че останалите монаси се удивлявали на единодушието им. Но врагът на човешкия род посял между тях вражда и така ги помрачил с взаимна ненавист, че те дори не могли да се погледнат един друг, без това да породи в сърцето им смут. Тази взаимна злоба продължила доста дълго. Веднъж свещеникът Тит се разбо­лял тежко. Бидейки на предсмъртно легло, той дълбоко съжалил за своето прегрешение и наредил да повикат неговия приятел, за да му поиска прошка. Евагрий пък дори не искал и да чуе за това, а напротив започнал да кълне тежко брата си. Монасите като съжалили за това тежко заблуждение на Евагрий, насила го довели при умиращия. Тогава Тит със сълзи му продумал: „Прости ме отче и ме благослови”. Но Евагрий се извърнал настрана от него, като казал, че няма да се примири с него нито в този, нито в отвъдния живот. В същия миг той паднал мъртав на земята, пред очите на монасите, а едновременно с това Тит веднага оздравял от болеста си. Той разказал на братята, че когато се поклонил на Евагрий и онзи се извърнал настрана от него, ангел Божий го пробол с огнено копие, а него самия (т.е Тит), вдигнал от болничното легло.

И така, „ако искаме нашата молитва леко и свободно да се възнесе към Бога, - казва Св.Й.Златоуст,- то дай й крила. Едното крило е милостинята, милосърдието, дори любовта към враго­вете ни, а другото крило – е постът”. Който искрено съжа­ля­ва за греховете си, на такъв въобще няма да му дойде дори мисъл за храна. Ето защо покаянието е неразривно свързано с поста. Самата душа, когато скърби и се кае, търси въздържанието.

Нашият Господ Иисус Христос в Евангелието ясно ни разя­снява как трябва да постим, тъй че постът ни да бъде угоден на Бога и да ни е за спасение. „Когато постите, казва Той, - не бъдете намръщени като лицемерците” (Мт.6:16). Всяко добро дело може да бъде изопачено и да стане богопротивно. Тщесла­вието може да обезцени дори и поста, пред Божиите очи. Така се е случило с лицемерните фарисеи. Те не се замисляли за своите грехове, а единствено за това, как да изглеждат праведни в очите на другите хора. Затова си придавали замислен и покаен вид на лице­то, „за да се покажат пред човеците, че постят” (Мт.6:16). Когато постели, фарисеите не се миели, не вчесвали косите си, обличали се в раздърпани вехти дрехи и посипвали главата си с пепел. И всичко тава – за да измамят Бога и хората. Разбира се, хората понякога се лъжели в преценката си, ублажавайки тези постници-лицемери, но Бога не могли да излъжат. „Истина ви казвам, - ги изобличавал Сърцеведецът, - те вече получават своята награда” (Мт.6:16), т.е. получават наградата си от хората, затова няма какво да чакат от Бога. С голямо прискърбие светителят Йоан Златоуст казва, че и сред християните се срещат такива постници-лице­мерци, дори и по-лоши. „ Ние не само подражаваме на лицемерите, но дори сме ги и задминали. Аз зная, дори познавам мнозина, които не само когато постят показват това пред околните, но и случай, когато съвсем не постят, а си придават вид на постещи, с което стават по-долни и от лицемерците”.

„А ти кога постиш, помажи главата си и омий лицето си” (Мт.6:17), т.е старай се да не демонстрираш пред когото и да е, че постиш. Постарай се по външен вид с нищо да не се отличаваш от непостещите, тъй че хората около тебе дори и да не подозират, че постиш, „та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец небесен, Който е на тайно”, и Който като види в сърцето ти „ще ти въздаде наяве” (Мт.6:18).

„Замисли се само, - казва Св.Йоан Златоуст,- ти оскърбяваш дори самата добродетел, когато я вършиш не заради самата нея, а заради хорската тълпа. Няма ли да ни е обидно, ако някой ни обича не заради самите нас, а за пред хората, заради тяхната оценка? Така трябва да разсъждаваме и за добродетелта: Не я обичай заради другите и не за пред хората се подчинявай на Бога, но заради Бога – служи на хората. Постъпваш ли иначе, макар външно и да изглежда, че обичаш добродетелта, единствено ще разгневиш Бога еднакво с тези, които съвсем не я вършат.”

Това, което се каза за поста, то е валидно и за всяка друга добродетел. Всяка една от тях трябва да прикриваме с истинско смирение. Преподобни Силуан казва: „Горко на човек, чието име е по-известно от делата му.”

Скъпи братя и сестри, като си припомнихме днес грехо­падението на първия човек и неговото дълбоко разкаяние, помнейки заповедта на Спасителя и приведеният пример от живота на отците, нека се стараем, да пребъдваме в мир и любов със своите ближни. Със смирение да извършим подвига на поста, молитвата и покаянието. Нека сега отидем при онези, с които сме се били скарали и още не сме се примирили. Да им поискаме прошка, а те бидейки някак оскърбени и обидени, в свой ред нека простят на тези, които са ги обидили и милостивия Господ, ще приеме нашия възможен подвиг на молитва, пост и покаяние, като ни прости прегрешенията и ни удостои достойно и радостно да срещнем Светлото Христово Възкресение, като възкреси и нас за вечен блажен живот. Амин!