|
Written by Отец Кирил
|
|
Feb 21, 2010 at 01:21 AM |
Първата неделя от Великия пост- Неделя на Православието
Кратка история на иконоборството и победата на ПравославиетоДнес никой не би помислил да приеме пазенето и почитта, която имаме към снимките и портретите на нашите близки или изобщо на почитани хора като идолопоклонство. В средновековието обаче около два века във Византия се водели спорове относно смисъла на иконопочитанието. Проблемът бил породен както от суеверното отношение към иконата, така и от формалното тълкуване на Втората от Десетте заповеди, която забранява идолопоклонството. Борците против иконопочитанието имали и чисто политически и икономически мотиви. То било използвано като непряк повод за преследване на монашеството на Изток, за затваряне на монастирите и разграбване на църковното имущество. Нещо подобно става и в Западна Европа по време на Реформацията. Пръв гонител на иконопочитането бил византийският император Лъв Исаврий. Той бил убеден, че премахването на почитта към иконите ще сближи евреи, мохамедани и християни и ще спомогне за възстановяване на византийската власт над източните части на империята, загубени във войните с арабите. В 726 година императорът издал едикт, с който забранил почитта към иконите. Забраната предизвикала вълнения в Константинопол и мобилизирала най-просветената част от тогавашното християнско общество - монашеството, да започне протест срещу императорското разпореждане. В защита на иконопочитането се обявявили св. Йоан Дамаскин и римският папа Григорий Втори. В три писма до гражданите на Константинопол Йоан Дамаскин мотивирано защитил иконопочитането и напомнил на императора, че църковните дела се решават от Вселенските събори, а не от царете. Папа Григорий Втори в писмо заплашил императора, че ако той продължи да настоява на иконоборството, Рим ще се отдели от неговата власт. На Цикладските острови императорската заповед предизвикала въстание, а в Константинопол и околностите му в бунтове загинали хора. Съпротивата втвърдила позициите и на двете страни. Гонение на иконопочитането продължило и при императорите Константин Копроним и Лъв Хазар. Положението се променило едва при императрица Ирина, майка и регентка на непълнолетния Константин Порфирородни. С нейната подкрепа бил свикан в 787 година Седмия вселенски събор, който осъдил иконоборството и дал ясна формулировка на учението за иконопочитането. На събора било четено писмо на императрицата, както и послание на папа Адриан Първи в защита на иконопочитанието. Решенията на събора разграничили ясно идолопоклонството като почитане на измислени божества и иконопочитането като отдаване почит на образи на действителни личности. Въпреки Събора при следващите императори иконоборството отново се възродило. В двадесетте години на IX век император Лъв Арменец отначало негласно, а по-късно съвсем категорично застанал срещу иконопочитането. Разрушавени били монастири, а монасите били прогонени или изпратени на заточение. На заточение бил изпратен и популярният по онова време игумен на Студийския монастир в Константинопол св. Теодор Студит. Много ценни образци на църковното изкуство били разпилени, разрушени или унищожени. Едва при император Михаил Трети и майка му Теодора гоненията били преустановени. Патриарх Методий свикал поместен събор, който потвърдил решенията на Седмия вселенски събор и с това иконопочитането било официално възстановено. После, на 19 февруари 842 година, в неделния ден на първата седмица от Великия пост тържествена процесия по улиците на столицата Константинопол ознаменувала края на иконоборческия период и победата на Православието. Оттогава този ден останал да бъде честван като ден на победата на Църквата над всички ереси, като ден на Православието. Гръцката дума "ортодоксия", произлиза от "ортос" - правилен и "докса" - слава. Този термин се среща за първи път у християнските писатели от II век, когато се появяват и първите вероизповедни формули. Още тогава под "православие" се разбира вярата на Църквата в противоположност на еретичните учения. Опазването на тази вяра християните честват в първата неделя от Великия пост - Неделя на Православието. Любомир Попов
|
|
|
Written by Отец Кирил
|
|
Oct 04, 2008 at 03:29 PM |
|
Спортът е масово разпространено явление. Практикува се от малки и големи. В миналото, както и в съвремието, той освен ,че е вид забавление е станал и индустрия. Затова на него се гледа много сериозно. За нас християните е важно да знаем, каква е ползата от спортът. Всеки човек има вродена цел, заложена в душата му от Бога – да се усъвършенства. А всяко едно усъвършенстване се постига с труд и постоянство. Човек се състои от душа и тяло. И тези две половини си взаимодействат постоянно. Често чрез визически упражнения и натоварване, при различни обстоятелства, в живота, човек упражнява качествата и способностите на душата си. Ето защо спортът има благотворно влияние върху развитието на младежите, когато не е самоцел, а средство да ги обучиш в добри качества и навици. Старата латинска поговорка казва: /Менс сана ин корпоре сано!/ или „ В здраво тяло, здрав дух! „ Спортът е прекрасно средство за каляване на душата и тялото. Изпитанията, натоварването, режимът при спортуване, каляват волята на спортуващия. Учат го на постоянство и последователност. Колективния, отборния спорт, както ханбала, футбола и проч. Пък изграждат качества като достойнство, чувство за отговорност, колективизъм, т.е да работиш в екип. Всичко това са качества, които единствено в контакта си с другите, в постигането на общата цел, може да развие младежа и го усъвършенства като личност. Онова, което религията се стреми да събуди и развие в човека по духовен път, спортът го осъществява по физически и механичен начин, чрез упражненията и тренировките. В нашето съвремие младежите отделят твърде малко време за спорт. Те стоят по цял ден вренчени в монитора на компютъра и вместо да се обогатяват интелектуално чрез четене на книги, и физически чрез спорт, се развличат с движенията на компютърната мишка, местенето на джойстика и натискането на клавишите. Децата стават хилави, мудни, страдат от наднормено тегло и проч. Пасивното им обучение в училището и все по натоварените програми, липсата на достатъчно физическо натоварване, което дава единствено спортът, ги прави физически крехки и податливи към боледуване. Вижте какво казва българския спортист- шампион по борба Симеон Щерев: „Мисля, че хората които са разбрали, колко е важен спортът за дравето, са много малко. За съжаление младите у нас предпочитат нощните заведения, цигарите, алкохола. Спортът възпитава в дисциплина, трудолюбие, организираност. Българите, които не се занимават със спорт, за мен са болни.” Гимнастичката Лили Игнатова, пояснява: „ Спортът възпитава невероятно ценни качества у човека – организираност, трудолюбие, целеустременост, чувство за отговорност, колективизъм. Всички тези неща са много важни за житейската реализация на един човек. Освен, че благоприянства физическото израстване на децата, спортът наистина ги възпитава и прави личности. В това отношение аз съм получила страшно много от спорта”. Става ясно, че спортът възпитава силни и волеви личности. И като всяка друга деятелност, когато спортът не е самоцел, и не се върши единствено за да развиеш гордостта и самолюбието си и да показваш на другите колко си силен, тогава той е и полезен, и нужен. При такова отношение към спорта, като към средство за усъвършенстване, човек винаги може и трябва да разчита на Божията помощ и подкрепа. Ето например, тази година в Китай двама свещеници-Николай Соколов и Дионисий Позняев, придружиха техните спортисти и извършиха в Пекин молитва за техния успех и представяне на олимпиядата.
|
|
|
празникът на българските светци |
|
|
|
|
Written by Отец Кирил
|
|
Jun 29, 2008 at 03:09 PM |
|
НЕДЕЛЯ НА ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ СВЕТИИ
Смисълът на християнският живот е постигането на обожение или т.н святост – състояние при което човек, чрез вярата и тясното общение с Бога, до такава степен е осветен от Неговата благодат на Св. Дух, че достига чистота и съвършенство в духовния си живот, както искреност и простота в общението си с Господа. Придобива непоколебимост във вярата, и постоянство в борбата със злото и греха.
Опазването непорочността на Христовата вяра и борба с греховността, до постигане на святост, това е смисълът на човешкия живот. Затова светците се явяват образец на подражание във вярата и доброто. Защо? Защото след като сами са стигнали съвършенство, могат да ни очертаят пътя, по който и ние по-малките им братя можем да ги последваме. И не само това, но те достигнали небесното царство и блаженство, се молят за нас и ние да последваме техния успех на спасението. Освен това, техния живот изявен в следване и изпълнение на Божия закон , е барометър, показващ, кое трябва и кое не трябва да допускаме в нашия живот. И не греховните слабости, които излагат човека и го понизяват на ниво по-долно и от животните трябва да са критериите за нормалност и човечност, а Христовите добродетели, които виждаме отразени в поведението и живота на светците. Не националните герои са истинските колоси на една нация а нейните праведници-божии угодници.
Затова съвремения сръбски светец-Св.Юстин Попович казва: “съвест и зеници на един народ са неговите светии”.
“Кажи ми колко светци е дал твоят народ на небето и аз ще ти кажа каква е душата на твоя народ”, продължава да говори той. Това е така, защото единствено светците са явен показател за силата на вярата и чистота на нравствеността на един народ. Колкото повече са праведниците, толкова е по издигнато морално един народ.
В Св.Писание на едно място се казва:
“ Да възхвалим сега славните мъже и отците на нашия народ: много славни дела Господ е явявал чрез тях със своето величие отвека.”/Иис Сир.44:1-2/
По тази причина, за да не остане в забвение паметта на онези, които с молитвеното си ходатайство пред Бога най-много се грижат за духовното ни преуспяване, след възстановяването на своето достойнство като патриаршия, БПЦърква, през 1954г, с постановление на Св.Синод, за първи път обявява Втората неделя след Неделя Петдесетница, за ден на всички български светии- знайни и незнайни. В същата година за първи път е отслужена тържесвена служба в тяхна чест от българският патриарх Кирил, в столичния храм “Св.Седмочисленици”.
Канонизираните български светци общо на брой са 104, като от тях имаме 12-патриарси или епископи, т.н светители, 4-князе и царе, трима войни и 87 канонизирани мъченици. От последната категория в деиствителност са много повече, особенно онези, които са пострадали за вярата през османското иго и през комунистическият режим.
“В своята “История славянобългарска”, преп. Паисий Хилендарски споменава ок. 60 български светии, начевайки със Св.Св. Кирил и Методий, Св.Седмочисленици, Св.Теодосий Търновски, Св.Ефтимий Търновски, мъчениците през османско владичество и т.н.
Забележете обаче, че сред светиите най-много са мъчениците за вярата, сиреч онези, които са станали живо свидетелство за Христовата истина. Самото им латинско наименование – “мартириум”, означава –“свидетел”, т. е свидетел за вярата в Христос-Спасителя.
Това не омаловажава и др. категории святост, защото всеки от тези праведници, на своето поприце е просиял и засвидетелствувал истинността на вярата в Бога.
Едни чрез проповядване на вярата със слово, други с правдиво държавническо управление, трети чрез светителсвуване-сиреч просвещение народно, четвърти с аскетичен подвижнически живот и молитва, като Св.Иоан Рилски, пети претърпяване на изтезания за вярата, шести с жертване живота си за вярата и т.н. Всеки един от тези, знаен или незнаен за нас, днес се моли на Господа за нашето вразумление и спасение. Да намразим греха и да обикнем Бога, с цялата си същност.
В съвременно време, в Карлово, Ст.Загора, а може би и на др.места има построени параклиси в чест на “Всички български светии.” В Рилският манастир пък се намира най-старата икона, на която са изобразени всички канонизирани български светци.
По техните молитви, Христе Боже наш, помилвай нас!
Амин.
|
|
|
Written by Отец Кирил
|
|
Jun 27, 2008 at 05:22 PM |
|
МИСИЯТА НА СВ.СВ. КИРИЛ И МИТОДИЙ
След своето възкръсване Спасителят Господ Иисус Христос изпратил своите апостоли да проповядват Христовото учение и вяра в Единия Троичен Бог по целият свят, като кръщават повярвалите в Неговото име. От времето на апостолите, още от първия век, историческите хроники свидетелствуват, че Христовото учение е било проповядвано и разпространявано на Балканите. В древния град Филипопол /днес гр.Пловдив/ е проповядвал апостол Ерм, ученик на ап.Павел, считан за пръв епископ на града.
Заслуга обаче за цялостната християнизация на българските земи, заселени малко по-късно от славяните и смеселите се с тях прабългари, изцяло дължим на солунските братя със славянски произход от 9в., Св.Кирил-Константин и Св.Методий.
Св.братя, които Църквата нарича и почита в църковната служба като равни на апостолите, особенно Св.Кирил, имат основна и важна заслуга за създаването на славянската азбука и граматика, които са им послужили в просветителската им религиозна мисионерска дейност сред славяните.
Св.Кирил е бил изключително даровит в тогавашната наука. Добре обучен в Магнаурската школа, достигнал високо философско и религиозно образование, едва 20 годишен, той заел библиотекарска длъжност при Цариградската патриаршия. Малко по-късно, при 24-та си годишнина, добре образован и подготвен, той се явява ревностин защитник на Христовата вяра в предприетите три просветителски религиозни мисии по решение на патриаршията и императора. Първата при арабите-сарацини през 851г. Втората при южните руси-хазарите през 860г. и най-значителната, с участието на Св.Методий, при която приключва и земния си жизнен път- Велико-моравската, сред славяните, през 863г.
И в трите религиозни мисии основно дело е проповядването на Христовата вяра сред населението. При третата, сред славяните, това дори породило необходимостта от създаване на славянски букви и граматика, с цел да се преведат на говорим език Евангелието, богослужебните книги и молитви, та новопросветените славяни да чуват на роден говорим език Словото за Възкръсналия Христос-Спасител. Да вникнат във вярата и да разбират молитвите отправяни към Бога. За начало на създаване на славянските писмена се счита 855г. ,станало в малоазийския манастир Полихрон.
За три години и половина с около 50 ученика монаси-свещеници, Св.братя успяват да просветят панонските славяни. След смъртта на Кирил в 867г.и на Методий в 885г., техните ученици- Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий донасят Христовата просвета и сред балканските славяни, територия заета изцяло от тогавашната Българска държава.
Макар основна заслуга за покръстването на българите в Христовата вяра да има Св.цар Борис I, с масовото покръстване на населението през 865г. и последвалите години, то учениците на солунските братя, Св.Климент, Св. Наум и Св.Ангеларий, чрез просветно дело провеждано на роден майчин език сред бъргарите, най-много допринесло за цялостната религиозната просвета и образованост на населението в България.
За 5 год. Кирило-Методиевите ученици са образовали ок.3500 духовници, кадър изключително нужен в онова време за обучението на народа в Христовата вяра. Така с разпространението на християнството се цивилизовал целия български народ. Ограмотил се с книжовна просвета, религиозна вяра и християнски морал. От неграмотни пишещти на черти и резки, българите добили ученост и знание.
През епохите на човешката история, разпространението на Христовата вяра е било същевременно разпространение не само на знание за Бога, но и на научно знание за живота на природата и човека. Както светлината от слънчевия диск се разпръсква разнопосочно, така и знанието е разнородно.
Нашата християнска култура и просвета дължим на славянските просветители, чиято памет честваме днес на 11 май. Св.ап.Павел в едно от посланията си към християните казва:" Помнете вашите наставници, които са ви проповяадвали Словото Божие, и като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им." /евр.13:7/
Почитта на Св.Кирил и Св.Методий по българските земи датира още от тяхно време, скоро след телесната им смърт. Първите църковни служби в тяхна памет датират от 883 и 890 год., а съвместна служба на двамата от 10-11в. И макар Св.Кирил да е починал на 14.февруари, а Св.Методий на 6 април, Църквата е установила паметта на двамата да се чествува заедно на 11 май.
Има много запазени писмени свидетелства за тяхното всенародно чествуване от по-ново време. Пръв инициатор за обявяване паметтта им за граждански празник дал Найден Геров в Пловдив през 1851г., а по - късно в Цариград през 1858г. Иоаким Груев обявява техния празник за всенароден и държавен.
По особен начин и апостолът на свободата дякон Игнатий-Васил левски е запечатал любовта си към Св.Братя, като е изписал техния тропар /църковна молитва/, от вътрешната страна на личния си Бележник, и често им се е молил на тези небесни застъпници с думите:
"Като равни на апостолите и учители на славянските страни, богомъдри Кириле и Методие, Владиката на всичко молете, всички славянски народи да утвърди в православието и единомислието, да умиротвори света и спаси нашите души".
Благодарение на Св.Св.Кирил и Методий днес славянските страни България, Сърбия, Чехия, Словакия, Русия продължават да съхраняват своята православна вяра и култура с богато историческо наследство, преминали през много несгоди и беди.
Да съхраним тази вяра и култура от чуждостранната инвазия. Това ще е нашата признателност към славянските просветители и техните преданни ученици, просияли на духовния небосвод, станали молитвени ходатаи за християнския род.
|
|
|
